Има нещо изключително магнетично в анимационния стил – от кадри по малкия екран до грубото усещане на комиксовите листа, или пък съзерцаването на изчанени многоцветни картини. Сатира, комедия, замислящи препратки или култ пред красотата (или гротеската)… различни послания се оформят по един особен и за мен тотално неустоим начин.
За щастие съществуват ето такива случаи като днешния, в които мога да си говоря с хора, които творят в тази насока. Денис Ангелов има общо с Grozen Entertainment и скицира, каквото му е кеф в Denis Illustrates. Йоана Александрова е печелила не едно или две неща и е вероятно да засичате някой и друг нейн клип, докато пътувате в травмая. Сещате се, онези шортки, които пробягват по окачените екрани. Иначе се подвизава главно в собственото си 1DStudios.
Общото между двамата? Отдадеността на анимацията, както и факта, че дадоха едни прекрасни интервюта за TrueStory 🙂
И за други неща ще говорим, но най-напред според мен стои вдъхновението. Какво ви кара да правите изкуство – като вътрешна мотивация и като впечатления от заобикалящата ви среда?
Денис: Родом съм от Враца и като повечето 90-тарски чада всяко лято бях на гости при пра-баба и пра-дядо на село. Имам късмета въпросното село да е най-красивото късче земя у нас (че и по света). Винаги съм обичал формите, дето природата създава сама, а в комбинация с тях и легендите, приказките и хубавия ни фолклор.
Самият факт, че правиш нещо, създаваш герои, истории, светове, повлияни от неща, дето ти правят впечатление, е чудесна мотивация за мен. Просто е адски приятно да знаеш, че създаваш нещо и, понеже се занимавам предимно с комикси напоследък, това нещо не е статично и не седи само със себе си, а разказва и дава.
Йоана: Почти веднага след като започнах да рисувам, в мен се зароди и желанието да разказвам истории. Горе-долу това се опитвам да правя с нещата си – били те илюстраци, комикс или анимационен филм.
За илюстрациите обичам да рисувам неща, които съчетават реалност с доза измислица или пък не съществуват. Рисуването дава огромна свобода, която би било жалко да не се използва. За комикси и анимации се вдъхновявам от случки или злободневни неща като стреса, човешките странности и слабости.
Напоследък най-голямата ми страст е стопмоушънът, т. нар. стоп кадър анимация, понеже обожавам да правя неща с ръцете си. В направата на куклите и декорите намирам приложение за неща, които спокойно могат да се нарекат боклуци. Струва ми се романтична идеята, че може да им се даде втори живот.
Много хора забравят, че изкуството иска доста работа, здрава дисциплина и силна воля. Случвало ли ви се е да се изморите от даден проект? Какво става, когато вдъхновението пресъхне, но все пак трябва да довършите нещата?
Денис: Идеята, че вдъхновението идвало трудно, според мен, идва от неправилен начин на мислене. Хората, които твърдят подобни неща, обикновено не обръщат достатъчно внимание дори на най-елементарните и ежедневни неща от живота.
Сантиментални и простички неща от рода на жената, дето храни гълъбите в парка; уличното куче, дето те изпраща директно до входната ти врата, като се прибираш вечер; физиономиите на непознатите в автобуса; хълмовете, скалите и реките, които виждаш, като пътуваш във влака и автобуса и всеки път са различни.
Любим цитат ми е „Вдъхновение съществува, но трябва да ни намери работещи.” от Пикасо. В момента, в който седна пред празния лист или монитор, всичко само си излиза.
Естествено, аз също съм имал моменти, в които съм бил в някакъв творчески блок, но те се забелязват, когато трябва да нарисувам нещо. За щастие, през по-голямата част от времето не трябва да нарисувам нещо, а искам. Следя много блогове и сайтове за съвременно изкуство и ми трябва не повече от половин час разглеждане, за да се израдвам достатъчно, че да си седна на задника.
Йоана: Анимацията изисква големи усилия и пълна отдаденост. Вдъхновението е сладко нещо и обикновено е най-силно по време на разработка и планиране на проекта. Лично на мен, то ми се изчерпва постепенно (понякога и докрай) и към края на проекта, поради повтаряемостта на действието, стреса от наближаващия краен срок и трупащата се умора, бива заместено изцяло от механичен труд.
Също така, основна част от креативната работа е вече свършена в етапа на разработката и остава само изпълнението, което обикновено е по-дългата и еднообразна част. Бавно излиза наяве резултатът от часовете труд и това не рядко демотивира. Важно е да не се зацикля и в такива моменти. Нещо, което на пръв поглед изглежда контрапродуктивно, може да помогне в такива случаи. Например, да направиш бърза илюстрация или да се разсееш с друга творческа дейност. Това разтоварва и връща творческата искра.
Денис не отстъпва в цветово отношение 🙂
Без задръжки: коя е най-странната случка, която ви е провокирала да седнете да рисувате?
Денис: За странна – не знам. Обаче, обикновено, много обичам да изразявам недоволството си към разни неща, чрез кратки (и, обикновено, безсмислени, нелепи и бързи) комикси. Последният такъв беше провокиран от факта, че вече ми се повръща от “Сам Вкъщи” покрай Коледа. Сериозно. Съществуват и други филми.
Йоана: Ще ми се да имах такава. Много обичам да рисувам, когато съм ядосана.
Утре сутрин се събуждате и сте случайно избран от вас художник. Кой (или коя) сте и какво е първото нещо, което ще направите?
Денис: Joan Cornella. Буквално, просто ще си лежа и ще се чудя как може да мисля по тоя начин. Как!
Йоана: При все, че има ужасно много илюстратори и аниматори, които ме вдъхновяват – и дори смятам за особен вид божества, мисля че не бих искала да се реинкарнирам в някой/я от тях. Те повечето са вече утвърдени в сферата си, което прави всичко да изглежда прекалено лесно.
Предизвикателството за усъвършенстване е едно от нещата, което силно ме привлича в анимацията. Друга причина да не искам да бъда някой от идолите си е, че като повечето творци страдам от развит индивидуализъм. Далеч не смятам стила си за най-естетичния или приятния. Просто си е мой.
„The Oatmeal“ много често пренася нещата от бита си (като мързела например = the Blerch) и ги превръща в комично-гротескни персонажи. Обрисувайте с думи (а може и със скица?) нещо злободневно, което ви дразни!
Денис: (Скица. Ще седна да я нарисувам някога. По някое време. Евентуално. Надявам се.) Дотогава, ето нещо непретенциозно:
Йоана: Наистина е много по-забавно да се оплакваш в картинки. Така можеш да видиш и смешната страна на нещата, защото такава почти винаги има.
Обичам да си конфронтирам личните слабости и проблеми, защото те са ми най-познати.
Най-позитивният спомен, свързан с рисуването ви?
Денис: Лято 2014. Цялото. В офиса на Grozen Ent. с куп други хора, които се кефят на същите неща и всички рисуват, и мислят толкова симпатично и разнообразно, и се вдъхновяваме взаимно, и си обменяме опит, и feedback за идеите и проектите. И всеки път, в който тате ми каже, че някоя рисунка ми е “добра”.
Йоана: Веднъж, докато бях студентка в НБУ, мой преподавател по илюстрация и карикатура – Стоян Дуков, ни накара да участваме в национална изложба по карикатура, която се провеждаше на „Шипка“ 6. Оставих няколко творби със смесени чувства.
На откриването стоях зад една колона и хвърлях по едно око на хората, които минаваха покрай моите неща. Реакциите им варираха от смях до погнуса (карикатурите си бяха гнуснички). Да изкараш реакция от зрител си е най-награждаващото усещане.
Оставете ни за подарък някакво вдъхновение – например някоя любима картина, анимация, нещо ваше си и ресорно 🙂
Денис: Снощи попаднах на един аниматор, дето прави мноого силни неща. Alex Rimbault се казва. Дизайнът на героите му е семпъл, разнообразен и брилянтен, а аз точно на такива неща най-се кефя… Има тийзър за дипломен анимационен филм – „Putain Perdu Putain“, който наистина ми допадна изключително много. Него ви завещавам! 🙂
Йоана: Оставям едни крокодило-колибрита!
