Ще ви го кажа направо: „Посоки“ не е филм, който бихте искали да гледате непосредствено преди лягане. Той не само няма да ви помогне да се отпуснете, но ще ви накара да си задавате болезнен въпрос след болезнен въпрос и да достигате до неясни, разпокъсани и трудни за преглъщане отговори.
Филмът проследява един ден от живота на шестима таксиметрови шофьори в София, всеки с различна, но достатъчно потискаща съдба, чиито клиенти имат също толкова мрачни и комплексни житейски истории. Запознаваме се с учител по физкултура, който вечер си заработва допълнително пари като таксиметров шофьор, със свещеник, който също кара такси, за да постигне поне малко по-достоен живот, ученичка в столична гимназия, която е открила в проституцията лесен начин за бягство от заобикалящата я бедност, и още много други образи, чиито думи и действия трудно биха могли да оставят някого безучастен. Тези истории се пресичат в пет от такситата, чиито водачи и клиенти слушат предаване по радиото, в което се обсъжда убийството на виден банкер от страна на водача на шестото такси.
„Посоки“ със сигурност е един от най-тежките филми, излизали у нас през последните години. Всяка изречена от героите дума, от първата до последната минута, носи болка, отчаяние, скръб, желание за възмездие и усещане за непоносима безнадеждност, съчетано с усещане за непоносимо безсмислие и безсилие – емоции, породени от опитите за постигане на достоен живот в среда, в която ненормалността се е превърнала в статукво, а нормалността – в рядко срещано явление и повод стремящият се към нея да бъде подиграван, отритван, пребиван, прегазван, убиван.
Иначе казано, „Посоки“ представлява 100 минути болка, която ще проникне във всяка гънка на мозъка ви, ще достигне всяка точица от тялото ви и ще ви остави психически и физически изцедени. Това обаче е необходима болка, своебразно изпитание, чието превъзмогване и осмисляне би трябвало да ни направи по-добри хора.
Някои от вече гледалите филма го критикуват, защото виждат в него поредния едностранчив опит България да бъде представена като ада на земята, пореден вой, че тук разпадът е поголовен, че тук всичко умира още преди да се е родило. Споделящите това мнение имат право дотолкова доколкото филмът показва една част от българската действителност, а не цялата действителност. Разбира се, всеки трезвомислещ зрител ще си даде сметка, че в България се срещат не само корумпирани, алчни, болни и гладуващи хора, но и достойни и възпитани мъже и жени със стремеж към личностен и колективен напредък.
Да, „Посоки“ представя част от картината, но този сегмент включва онези премълчавани или погрешно диагностицирани явления, които обричат всеки опит за устойчива промяна на провал и обясняват интензивната емиграция, ниската раждаемост, високата смъртност, ширещата се престъпност и плашещата липса на елементарна справедливост. „Посоки“ бърка на дълбоко в онези рани, които спират развитието ни като общество вече няколко десетилетия, и го прави не самоцелно, а с надеждата най-накрая да се отърсим от злобата и насилието и да намерим щедростта и желанието за взаимопомощ.
През последните две години и половина инвестирах стотици часове и огромно количество енергия в търсене на позитивни истории с участието на българи. Този процес ми помогна да осъзная, че оптимизмът и песимизмът могат да бъдат еднакво полезни или вредни в зависимиост от дозата. Когато са в прекомерно количество и без оглед на случващото се около нас, и двете могат да имат пагубни последици. Именно прекомерният негативизъм и съзнателното търсене на кръв, зрелища и страдание от страна на българските медии ме накараха да избягвам новинарски емисии и сутрешни блокове.
Точно тук изкуството се различава от медиите и може да ни даде ценен урок: докато новините ни биват поднасяни без какъвто и да било контекст и с ясното съзнание, че зрителите/читателите/слушателите имат къса памет, изкуството осветлява наболели социални проблеми по неповторим начин и често ни подтиква към действие на чисто интуитивно ниво.
„Посоки“ попада в полето на реализма, осигурявайки ни горчив еликсир, който трябва да изпием, за да се събудим от дългия си сън, да се отвратим и да си обещаем да бъдем по-добри към себе си и към околните. Защото, както пише Людмила Миндова в „Роман за името“, за каквото се мълчи, все едно не съществува. Разковничето се крие във „все едно“: когато замятаме проблемите под килима, те не си отиват, а ние не ги решаваме, дори не си даваме шанс да ги решим. Вместо това трябва да потърсим корените им и да се огледаме за възможни решения, които в крайна сметка да направят така, че режисьорите да нямат причина да разказват истории, които тестват прага ни на поносимост.
Снимка: Страница на „Посоки“ във Facebook
В „Посоки“ няма грим, преиграване и стремеж към щастлив край. Има натурализъм в най-чист вид, който отразява родната действителност, за която всички ние допринасяме с всяко свое действие (или бездействие).
За достоверността на историите и изображенията специални поздравления заслужават както актьорите, така и операторът Веселин Христов, който с умелата си работа зад камерата ни кара да се чувстваме като част от действието. Висока оценка заслужават и отговорните за сценария, защото има няколко моменти, в които комбинацията от огорчение и ирония в малко на брой добре подбрани думи усилва и без това силното въздействие на посланията. Стефан Денолюбов, който разгърна пълния си потенциала в „Слава“, отново играе блестящо, а монологът му в края на филма оставя мъчно заличими белези съзнанието ни.
За мен „Посоки“ е поредното доказателство, че Командарев знае добре какво прави и разполага с куража да разглежда теми, явления и емоции, които оформят колективното ни съществуване. Потвърждение на думите ми ще намерите в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и „Съдилището“, които искрено препоръчвам.
А аз се надявам рано или късно ние, българите, да намерим правилната посока. Успехът на това начинание зависи изцяло от нас.
Заглавно изображение: Страница на „Посоки“ във Facebook
