Истинско удоволствие е да се общува с Димитър! Освен отличен курсист в университет още от 11-годишна възраст, Митко впечатлява с още умения и таланти – ремонтира старите компютри в училището си – СУ „Св. Княз Борис I“, Асеновград и тренира в клуб по спортни танци „Асеновец“.
Кой е Димитър Самаров и какви са неговите мечти, каним ви да надникнете в следвашите редове, за да разберете.
Здрасти, Митко! Представи ни се с няколко думи – кой е Димитър Самаров?
Димитър: Казвам се Димитър Самаров, роден през април на 2007 година в Пловдив. Живея и уча в Асеновград. Семейството ми е от хора, които нямат общо с програмирането – баща ми, Йордан, е инжинер-агроном с име и бизнес в земеделието, а майка ми, Ралица, е филолог. Считам себе си за щастливец, имам много верни приятели, чудесно семейство и достатъчно постижения за възрастта си. Мисля, че имам интересен характер, чувство за хумор и съм доста непокорен (според учители и обкръжение), което вероятно както ми пречи, така и помага. Не обичам да говоря прекалено за себе си, човек все пак е това, което и другите могат да разкажат за него. Бих се описал с простичкото: „Едно момче на 12 с много мечти и спокойно детство!“
Откъде идва влечението ти към IT сферата?
Димитър: Не съм от децата, които са израстнали пред екрана. За първи път имах достъп до компютър, когато бях над 3-годишна възраст. Веднага ми стана интересен светът на технологиите – исках да разбера как така този невидим свят на информация и игри може да бъде полезен и забавен. Обичах да разглобявам стари устройства, беше ми много интересно от какво са съставени и как функционират. Истински достъп до повече базови знания получих, когато попаднах в клуб „ Компютър“ в Асеновград, ръководен от инж. Симова. Бях в 1 клас и там наистина интересът ми към хардуеъра нарастна, започнах да схващам и изначалните принципи на програмирането. На 9-годишна възраст станах председател на клуба и самият аз бях изненадан, че за 30-годишната му история, съм най-малкият такъв. Обичах да ремонтирам старите компютри в СУ „Св. Княз Борис I“, където уча и към момента, учителите ми често ми гласуваха доверие да поправям дребни проблеми в смартфоните им. Така неусетно започна всичко…
Разкажи ми повече за обучението си в университета. Изобщо, как реши да ставаш студент на 11 години?
Димитър: Никога не съм решавал да ставам студент (или курсист, както е редно да се нарека по законите на българското образование, заради непълнолетието ми). Всичко отново се случи случайно! Софт Уни провеждаше безплатен курс в местната градска библиотека, който ни запознаваше с основите на програмирането на избран от нас език – аз работя на C# (Csharp). Записах се, нищо че бях твърде малък. В края на двумесечното обучение, което се провеждаше по 4 часа в неделя с лектор, получихме правото да се явим, срещу минимално заплащане, на редовен онлайн изпит. Аз реших да опитам до къде съм овладял знанията си – явих се и получих резултат от 5.59, който беше изненадващ за моята възраст и отличен като цяло. Това се случи октомври 2018 година, когато бях на 11 години. Успешното преминаване на този изпит даваше право срещу заплащане да продължим да учим в учебното заведение, като защитаваме модул по модул и се явяваме на изпитите на място в София. Помолих родителите ми да ми осигурят сумата за първи модул и се записах в Софт Уни. Нямаше никакви пречки за това, понеже това не е държавен университет и никой не създаде реални спънки да започна своето обучение. Лекциите се водеха онлайн, съчетавах ги с училище безпроблемно, изпитите се провеждат в почивни дни и не ми пречеше да опитам. Големият шум около името и възрастта ми настана напълно неочаквано и нетърсено като ефект от никой! След явяването ми на пръви изпит по първи модул, аз получих резултат от 250 от 300 възможни точки. Бях щастлив, постижение бе за възрастта ми, а и бях леко шокиран от факта, че съм единственият на подобна възраст в залите за изпит. Останалите студенти ме гледаха и изненадано, и снизходително, но стана много забавно, когато извадих ученическа карта за легитимизация, вместо лична. Помолих моите родители да ми направят една снимка пред Софт Уни, да си имам спомен от първата моя малка победа, публикувах я в собствения си профил във Фейсбук със съвсем обикновен надпис колко съм щастлив, без никакъв стремеж за нещо повече. На сутртина видях снимката си споделена в страницата на учебното заведение с хиляди лайкове под нея. Събудих се известен буквално за няколко часа с прозвището „най-малкият студент“. Настана медиен шум, който ми донесе много позитиви, но и много негативи. Родителите ми също бяха нападани, че ме тормозят да уча, а не да си играя, което било нормално за 11-годишните. На всичко това гледаме с усмивки. Радвам се на хубавите думи, свикнал съм на лошите – успехът винаги има и обратна страна.
Какви изпити премина до момента и как се подготвяш за тях?
Димитър: Вече тече втората година от моето образование в Софт Уни. Искам да започна с това, че те ме удостоиха с честта да съм пълен техен степендиант за 4 модула, което покрива почти изцяло първите 2 години. Условието, разбира се, е като при всички – успех над 5! До сега съм преминал през 6 изпита, защитил съм 4 модула, някои от които бяха доста сложни, наистина. Имал съм пълно отличие на изпити, както и не чак толкова добри резултати, но никога не съм имал оценка под нужното ниво. Общият ми успех към момента е отличен – около 5.70 – мисля, че е резултат, от който не трябва да се срамувам. Разбира се, моите сертификати, които получавам за всеки един защитен модул, не са държавно признати (както при курсистите със завършено средно образование), но са напълно легитимни в сферата, което за мен е ценното. Вероятно и аз ще се насоча към следване в някой добър университет, когато порасна, за да мога да подкрепя всичките си знания с достатъчно адекватни дипломи. Но да си програмист не е върпос на придобити хартийки, а на директни умения в работна среда.
Бях много щастлив, когато получих грамота, медал и признание от Община Асеновград и местната Младежка организация за постижения в областта на науката и спорта заедно с още 22 избрани деца до 18 г. Притежател съм на почетен плакет Асеновград, който се връчва с кметска заповед и е изключителна чест за всеки – благодаря на всички!
Трудно ли ти е да съчетаваш университет и училище? Как успяваш да се справиш и с двете?
Димитър: Няма нищо лесно в този живот – на това ме учат моите родители, които много работят, за да са това, което са! И аз не очаквам да ми е лесно. Разбира се, че съм доста ангажиран, за да мога да съчетавам двете си образования, но не губя нито ден от училище, за да се посвещавам на програмирането. Редовен ученик съм, досега винаги съм завършвал с пълно отличие, предстои ми кандидатсване след още една година, когато ще трябва да избера къде да продължа след 7-ми клас. Не подценявам училището, не мога да кажа, че там си почивам. Ходя и на уроци по английски, защото е абсолютно задължително да съм перфектен с този език при програмирането. В крайна сметка всичко е въпрос на организация, намирам време даже за приятели и почивка. Аз не желая по цял ден да карам колело, макар че и такива дни имам – сега ми е времето да уча, всичко друго ми е осигурено даром на този етап и съм благодарен!
Разкажи ни как преминава един твой ден.
Димитър: Един мой ден преминава различно, в зависимост от това кой ден е. Уча на смени, първата ми работа е да се подготвя за училище. Ако съм в период, в който имам лекции, се опитвам да осгуря време след училище за тях или ги гледам по-късно на запис. Имам тренировки по танци 2 пъти седмично, защото с моята партньорка Мануела сме състезатели към клуб по спортни танци „Асеновец“и се опитваме да държим едно подобаващо ниво. Винаги след учлище си отделям време за почивка, общувам с приятели, игря игри, излизам навън, ако е приятно времето. Съвсем обикновено момче на 12 години съм, поне така се усещам.
Освен всичко друго, тренираш и спортни танци, където също имаш редица отличия! Откога танцуваш и какви медали си извоювал към днешна дата?
Димитър: Както вече споменах, аз се занимавам със спортни танци. Треньор ми е Дойка Апостолова, партньорка Мануела Аргирова. Там е една атмосфера, която ми дава много, учи ме на дисциплина, калява ми психиката на сцената. Танците ме научиха да печеля и да губя. Тренирам от около 8-годишен, имаме доста отличия, медали, вече сме сред официално картотекираните двойки в този спорт. Много трудоемко е да си танцьор, иска голямо себеотдаване. Не мога да отделя толкова време, колкото би ми се искало, за което съжалявам, но мисля, че никога не сме се излагали на сцената. Не бих нарекъл танците “хоби“, но на този етап образованието ми е приротет. Но искам да подчертая, че ако не са танците и това, на което те ме учат, аз вероятно отдавна нямаше да мога да издържам на напрежението в дадени ситуации така, както го правя сега. Едно огромно Благодаря на всички приятели, с които танцуваме в клуб “Асеновец“- те са ми голяма опора!
Как се забавляваш в свободното си време? Какво ти доставя удоволствие?
Димитър: Не съм най-свободното дете на света, но разбира се, че има време и за забавление. Обичам да играя компютърни игри, хоби са ми пъзелите, които нареждаме с баща ми, карам велосипед, пътуваме или отиваме някъде на почивка. Понякога просто мързелуваме с приятели, лятото се занимавам с плуване, ходим няколко пъти на море. Асеновград е спокойно място, с приятели обичаме да се разхождаме и да хапваме по пица навън. Част от почивните дни отделям да видя бабите и дядо ми, да отида на вилата на село, и да се отделя напълно от екраните.
Какво мечтаеш да си постигнал след 10 години? Как си представяш живота тогава?
Димитър: Много ми се струва далече това време, не съм много наясно с цялата картинка. Но знам, че искам да следвам след гимназия на много добро място, възможно е и някъде навън. Ако имам шанс, бих работил и живял в България! Искам да бъда реализиран, мечтая да работя още от 16-годишен в моята сфера. Надявам се да имам време да се радвам на живота като всеки млад човек, да имам свои приятели, среда, да пътувам, да реалзирам все по-големи мечти. Много искам да сме здрави, аз и близките ми, да съм част от технологичния прогрес, които да прави живота ни по-добър. Ненавиждам оръжията и войните, не искам да бъда част от тази индустрия. Родителите ми често казват, че е много важно да заспиваш вечер спокоен и с чиста съвест. Искам да живея честно. Това мога да кажа на този етап.
Весели празници, благодаря за вниманието!
Още интересни разговори ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg!
