Обикновено ме събужда с тихо почукване по прозореца. Идва неочаквано и независимо от сезона, създава пролет в деня ми. Винаги я чувам още след първото потракване с клюн, дори когато спя дълбоко. Скачам от леглото и я пускам в стаята, а тя кръжи известно време над мен, каца на рамото ми, потърква човка в мастилено сините си пера и ме поглежда.
Кръглото ѝ око прилича на бисерче – кристално чисто изворче, в което обичам да се гмуркам, да потъвам и да изплувам. Мога да го правя вечно! То е точката към безкрайното дълбоко на душата ми.
Понякога тя остава при мен с часове, друг път – с дни, и търпеливо чака знак. Готова е на мига да забоде човката си в бялата земя, да я разрови, преобърне и изрисува със смисъл. Ето я – и сега стои в любимата си поза: неподвижна, изпъната като струна, излъчваща смирената си сила.
Казват, че се е родила с мен, затова я наричам моята свободна сестра. Безплътна, но реална. Дядо ми е разказвал много за нея, но чак когато я видях за първи път, кацнала на прозореца ми, повярвах напълно в съществуването ѝ.
В началото просто се гледахме от двете страни на стъклото. Стоеше там, събрала целия свят на крилете си и искаше да ми го даде – с щастието, болките, красотата и страхове му. А аз го приех – и оттогава живея стотици животи, дишайки през хиляди съдби. Разпадам се на части и се преподреждам през нейния устрем, нейния бунт, нейния край и нейното начало.
– Хайде, води ме – казвам ѝ, а тя разперва криле и се изстрелва от ръба на масата, оставяйки няколко тъмносини пера върху гладката повърхност. Отпускам клепачите си и политам върху силното ѝ тяло. Усещам ускорения ѝ пулс, топлината и ритъма на дишането ѝ. Под нас светът се разстила огромен и мек като пластелин, който мога да оформя в ръцете си. Всичко е леко, въздухът е наш. Времето изчезва, стопено под сянката на моята птица. Съществува само общият ни полет в безвремието на ничията земя, където всичко е възможно.
Безкраен миг на безкраен мир и след него… кацаме. Тя ме връща в плътните ми очертания. Скоро трябва да я изпратя, но знам, че ще се върне. Целувам я за довиждане точно над бисерчето, отварям прозореца на стаята и я наблюдавам. Ефирна птица в безтегловен полет, чернее като многоточие върху синьото небе. Смалява се до запетая… до точка… и се слива с неизвестното, оставяйки следите си върху белия лист пред мен.
Моята свободна сестра.
Чакам я. Пиша я.
