В ревю от преди няколко дни споделих впечатленията си от „Фини прахови частици“ – новия роман на българския писател, преводач и преподавател Ангел Игов, който през 2015 г. привлече вниманието на родните читатели, литературни критици и блогъри с романа „Кротките“. В началото на 2016 г. Игов отдели време, за да ни разкаже за работата си по „Кротките“, а наскоро отново беше така добър да сподели някои неща от своята литературна кухня, този път във връзка с „Фини прахови частици“.
Най-сърдечно ви препоръчвам и двата романа. Желаещите да се запознаят със самия Ангел Игов и да получат автограф от него ще имат тази възможност на 13 декември (сряда), когато ще се състои официалното представяне на „Фини прахови частици“.
Спирам тук и ви оставям в компанията на самия Ангел Игов. Приятно бродене из неговите мисли и емоции!
Кога и защо решихте да разкажете историята на трима приятели, които се срещат като деца в залеза на комунизма, преминават през юношеските лудории в първото десетилетие на прехода към демокрация и опитват да намерят посоката в живота си в контекста на все така неприключващия преход?
Ангел Игов: Не бих казал, че съм го решил изведнъж и с такава точност. Историята се оформяше постепенно; например в началото планирах да работя с множествени гледни точки – на тях тримата, че и на други герои – но гласът на Кирил превзе и мен, и книгата, както, надявам се, ще превземе и читателите. Във всеки случай, започнах от самото начало с мисълта, че искам да покажа какво чувства моето поколение тук и сега. През какво е минало, колко брутално скъсен изглежда хоризонтът му, как го обземат цинизмът и апатията. Някак естествено стана, че абсурдът се оказа водещ ключ в книгата.
Наскоро един приятел ме попита за какво става дума във „Фини прахови частици“ и аз установих, че съм неспособен да обобщя темата на романа в едно изречение просто защото ми се струва, че говорим за комплекс от преливащи една в друга теми. Ако някой ви попита каква е темата на романа, вие какво бихте отговорили?
Ангел Игов: Питат ме. И аз съм също толкова неспособен да го обобщя в едно изречение. Понякога казвам, че това е роман за едни хора, които упорито се опитват да останат в България. Това дава някаква представа, но то е само въведение в света на романа. Преливането на темите също дойде естествено: все пак имаме един повествователен глас, който е превзел целия роман и с този глас героят живее обичайния си живот, преплитайки настояще и минало. Очевидно, че му се случват и много случайни неща. Нещо повече, в един момент те се оказват водещи. Което, мисля си, също казва нещичко за живота на моето поколение в днешна България.
Източник: Страница на събитието във Facebook
И в „Кротките“, и във „Фини прахови частици“ вие изграждате изключително многопластови герои, които трудно могат да бъдат описани като „добри“ или „лоши“, защото по-скоро са някъде по средата. Как успявате да изваете толкова достоверни образи, като в същото време избягвате да раздавате присъди?
Ангел Игов: Дано е така. Че избягвам да раздавам присъди е всъщност не резултат от работата ми, а нейно предварително условие. Мисля, че жанрът на романа по принцип си поставя такава задача: да показва човешкото същество и човешкото битие в тяхната сложност и многостранност. В живота рядко ще срещнем хора, които са изцяло „добри“ или „лоши“. Дори най-обикновеният човек крие в себе си неясни пространства и заключени стаи. Всеки има шанс в живота си да се срути или да се въздигне, за моралното измерение говоря. Романът като жанр се опитва да осмисли това, да покаже как може да се стигне до едното или другото според заложбите и пътя на конкретния човек, но и според състоянието на обществото или вихъра на историческите събития. Не вярвам в схеми, които представят светци и злодеи. Затова показвам хората такива каквито са – сложни.
Кое ви се стори по-трудно: да пишете за събитие като Народния съд, на което не сте бил свидетел и с което съответно не сте пряко свързан в емоционален план, или за политическите и социалните промени след 1989 г., белязали вашето лично съзряване?
Ангел Игов: И двете бяха трудни, на моменти мъчителни, по различен начин. Историята от „Фини прахови частици“ също не е моя лична история, само тук-там съм втъкал отделни случки, които биографично са мои. Не приличам на Кирил или поне така се надявам. Но тъй като разказвах за своето поколение, емоционалната близост понякога ставаше болезнена. Романовото писане се нуждае обикновено от известна дистанция. В „Кротките“ тя беше предзададена от самата тема и периода, а тук трябваше внимателно да я изграждам и да я местя напред-назад.
„Някои неща видяхме с очите си, други научихме, шушукайки по кьошетата, а трети отгатнахме, предположихме, измислихме – както щеш го наречи. По един или друг начин, будиш се една сутрин и светът е различен, защото през нощта някой го е сменил под носа ти.“ Из „Кротките“ на Ангел Игов. Снимка: Личен архив
Защо точно „Фини прахови частици“? Бихте ли споделили какви други варианти за заглавие обмисляхте?
Ангел Игов: Никакви! В един доста ранен момент си дадох сметка, че замърсеният въздух – огромен проблем не само в София, а в много български градове – е нещо повече от бич за здравето на хората. Той е метафора за всички онези безобразия, които ни обграждат отвсякъде и неусетно се просмукват дълбоко в нас – в дробовете ни, но и в съзнанието ни, в начините, по които мислим за себе си и за хората около нас. Но в същото време ние самите сме част от тези безобразия – мънички, зареяни частици. Взети поотделно, сме напълно невинни. В масови концентрации отравяме атмосферата.
Имате ли вече идеи за следващ роман и ако да, можете ли да подскажете какво да очакваме?
Ангел Игов: От известно време насам събирам кураж да отида в Държавния архив и да изчета досиетата на дядовците ми. Очаквам да са доста дебели, но все още не знам какво ще излезе оттам. Възможно е да излезе нещо, което да ме подтикне към следващата ми книга. Но това е дългосрочен проект и все още само го обмислям.
Като писател, преводач и преподавател, който следи отблизо случващото се в родната литература, кои от излезлите през тази година произведения ви направиха най-силно впечатление и препоръчвате на нашите читатели?
Ангел Игов: Преди всичко „Чамкория“ на Милен Русков – интересен, увлекателен и остроумен роман, за който вече се говори много. Бих препоръчал също „Празната пещера“ на Димана Трънкова – изобретателна антиутопия, в която новият тоталитаризъм е основан на така познатите ни днес етнопатриотични изцепки. Подобна тема всъщност третира и „Пумпал“ на Владислав Тодоров – по един сложен абсурдистки начин, който от малко читатели ще бъде разбран. Харесах и новия роман на Христо Карастоянов, „Послепис“, който, подобно на моя, разказва за живота на едно поколение.
Заглавно изображение: Личен архив
