На нашата планета има една огромна армия, в чиито редици членуват десетки хиляди хора с разнообразни убеждения и стремежи, които изкарват прехраната си по един и същ начин. Въпреки че не са на едно място, а понякога дори ги делят хиляди километри, те действат в синхрон и знаят, че в повечето случаи могат да разчитат един на друг. Трудят се неуморно 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината: когато едните почиват, другите са на фронта. Те обаче не използват оръжия и насилие, а мисъл, интиуция и думи. Те не всяват вражда и омраза между представителите на различни етнически групи, нации, раси и религии, а открехват сърцата им и ги сплотяват. Те не унищожават светове, а създават такива. Те се борят единствено и само със самите себе си (и с времето).
Въпреки многочислеността и безценния принос на тази армия към човечеството, те рядко привличат общественото внимание. Дори напротив, през по-голямата част от времето те са далеч от полезрението ни – много пъти съвсем целенасочено, в други случаи заради обстоятелствата. Тези „войници“ рядко получават покани за участие в телевизионни и радио предавания и надали някога ще ги видите на първа страница на вестник или на корицата на списание. Те не обещават нови магистрали, нито реформи в правосъдието, здравеопазването, образованието и науката, нито по-високи заплати и пенсии. Те не създават политически партии и не се стремят към властта. Те не раздават юмручно правосъдие по пътищата, не ловят бежанци по границите и не пътуват до Брюксел с военни самолети. Не на последно място, те бягат от злободневното, жълтото и повърхностното. С други думи, те са от онези хора, за които повечето медии изобщо не се сещат просто защото поведението, интересите и ценностите им обикновено не носят високи рейтинги, тиражи и хиляди харесвания и споделяния в социалните мрежи.
Така, драги читатели, бих описал накратко армията на преводачите – онези всеотдайни пазители на езиковото многообразие, които градят мостове между българи и турци, сърби и албанци, унгарци и румънци, немци и французи, американци и мексиканци, индийци и пакистанци. Между православни, католици и протестанти, между шиити и сунити, християни и мюсюлмани, индуисти и будисти, вярващи и невярващи. Между хора с леви и десни политически убеждения. Между млади и стари, мъже и жени, привилегировани и онеправдани. Между Древността, Средновековието и нашето съвремие.
Като човек, който обожава да прекарва свободното си време с книга в ръка, през последните няколко години започнах все повече да ценя работата на преводачите. Тъй като сметнах за несправедливо неглижирането на труда им от по-голямата част от обществото ни, през миналата година подех рубриката „Професия преводач на художествена литература“, в която ви представих близо 30 преводачи от английски, немски, френски, италиански, испански, португалски, руски, шведски, датски, фински, исландски, нидерландски, сръбски, македонски, хърватски, босненски, румънски, унгарски, арабски и японски. Представих ви и хора като Мари Врина-Николов, най-изтъкнатата преводачка на българска литература на френски език, и Ксения Банович, която превежда български творби на хърватски език.
Градската библиотека в Щутгарт, Германия. Снимка: Даниел Пенев
Тези интервюта не само затвърдиха вярата ми в ролята на преводачите в процеса на междукултурно общуване и сближаване, но и ме накараха да мечтая един ден аз самият да имам привилегията да преведа поне една книга. Трябваше да минат едва няколко месеца, преди мечтата ми да се материализира в конкретна възможност да преведа първата си книга. През по-голямата част от последните два месеца бях концентриран изцяло върху тази задача, като преди няколко дни със затаен дъх (и много вътрешни съмнения) изпратих завършения превод на издателя.
Работата по първия ми превод (сборник с есета) ми даде напълно нов поглед върху преводаческата дейност. Ако трябва да откроя само едно нещо, което научих за преводачеството, бих посочил следното: преводът на една книга представлява къртовски труд, който изисква огромна самодисциплина, търпение и внимание към детайла и който в същото време, по свой собствен начин, носи неописуемо удовлетворение и усещане за смисъл.
Замислете се само: как би изглеждал светът, ако нямаше преводачи? В такъв свят щяхме да сме ограничени да четем творби, написани на езиците, с които можем да боравим. Творчеството на Уилям Шекспир, Чарлз Дикенс, Ърнест Хемингуей, Ф. Скот Фицджералд, Джейн Остин, Джордж Оруел, Олдъс Хъксли и много други щеше да е достъпно единствено за владеещите английски език; творчеството на Йохан Волфганг фон Гьоте, Томас Ман, Херман Хесе, Ерих Мария Ремарк, Бернхард Шлинк и много други – само за говорещите немски; творчеството на Албер Камю, Емил Зола, Гюстав Флобер, Антоан дьо Сент-Екзюпери, Мишел Уелбек и много други – само за говорещите френски; творчеството на Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Николай Гогол, Евгений Замятин, Александър Солженицин и много други – само за ползващите руски; и т.н., и т.н. Абсолютно същата съдба щяха да имат хиляди нехудожествени творби, включително и особено научна и академична литература. В подобен свят библиотеките и книжарниците биха озарявали света с многократно по-малко светлина и биха били далеч по-малко привлекателни.
Замислете се върху още няколко въпроса, свързани с предходния: как се превеждат творби на класици като гореизброените? Как се превеждат произведения, създадени преди няколко столетия или дори хилядолетия като „Илиада“ на Омир, „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър, „Декамерон“ на Джовани Бокачо, „Божествена комедия“ на Данте Алигиери и още много други подобни заглавия? Как се превеждат романи като „Хари Потър“ на Дж. К. Роулинг и „Песен за огън и лед“ на Джордж Р. Р. Мартин, чиито продължения стават бестселъри още преди да са се появили на пазара? Или пък съвременни творби, които се купуват като топъл хляб в оригинал и към които очакванията на читатели и критици, говорещи други езици, нарастват с всеки изминал ден, например „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман, „Кръгът“ на Дейв Егърс, „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс и „Той пак е тук“ на Тимур Вермеш?
Сега се замислете и върху самото естество на преводачеството. Противно на популярни и доста повърхностни мнения, преводът на една книга не се свежда до механичното пренасяне на думи и изречения от един език в друг. Преводачите превеждат не просто думи и изречения, а цели светове, култури и житейски пътища, които принадлежат на строго определен (исторически, политически, икономически, социален и културен) контекст. Как се превежда радост? Любов? Почуда? Страдание? Скръб? Отчаяние? Разкаяние? Носталгия? Самота? Празнота? Как се превеждат творби като „Пустата земя“ на Т. С. Елиът, които изобилстват от препратки към текстове от различни жанрове и исторически периоди и които могат да бъдат интерпретирани по далеч повече от един или два начина? Как се превежда дневникът на едно момиче (Ане Франк), което попада в капана на най-бруталната война и едно от най-мрачните явления (Холокоста) в човешката история?
Снимка: Besttranslationservices.com
Искрено се надявам всички тези въпроси да ви помогнат да осъзнаете, че богатата литература, до която имаме достъп днес, съществува благодарение на преводачите, които, разбира се, си сътрудничат с автори, издатели, редактори, коректори, илюстратори и още много други по веригата. На преводачите дължим пъстротата на родния книжен пазар. Благодарение на преводачите можем да общуваме с представителите на различни епохи, националности, култури, социални класи и вероизповедания, както и хора с различни политически убеждения. Преводачите са тези, които ни позволяват да пътуваме надлъж и нашир, когато пожелаем, без да напускаме уюта на дома си.
Следващия път, когато разгърнете преведена на български книга, обърнете внимание на преводача. Запомнете името. Бъдете взискателни и критични към работата му, но в никакъв случай не бъдете цинични. Когато сте удовлетворени от превода на дадена книга, споделете с близки и приятели, защото повече хора трябва да започнат да ценят преводаческия труд. Ако пък сте наистина очаровани от качеството на превода, спокойно можете да отделите няколко минути, за да издирите контактите на преводача и да го поздравите за свършената работа. Преводачите не искат много – няколко добри думи от читател са повече от достатъчни.
П.П. Ако някога имате възможност да си поговорите на живо или пък дори да завържете приятелство с преводач, то бъдете сигурни, че това няма да е обикновено общуване, а незабравимо интелектуално пиршество.
*Заглавието е перифраза на една от популярните мисли в класическия роман „Под игото“ на Иван Вазов – „Лудите, лудите – те да са живи“. Тя е изречена в XV глава от творбата от чорбаджи Марко, който претърпява дълбока личностна промяна и осъзнава необходимостта за преход от пасивност към революционно действие срещу турското иго.
Източник на водещата снимка: Whytoread.com
Тази статия ви хареса? Заповядайте и в страницата на Truestory.bg във Facebook, където си говорим за книги, кино и изкуство, разказваме си вдъхновяващи истории за света около нас и за нас в него!
