Да бъдеш майка означава ли, че автоматично загърбваш досегашния си път и ставаш домакиня? Или се съгласихме, че професионалната реализация на жената не свършва с превръщането ѝ в родител, както и че щастието да имаш дете трябва да бъде споделена отговорност? В 21 век в България, успяхме ли единодушно да поставим знака за равенство между „пълноценна майка” и „реализиран човек в професионален аспект” – приехме ли, че това са две възможни и паралелни житейски случвания, ако тя получава нужната подкрепа от бащата на детето си?
Струва ми се, че не.
40 години след появата на СПИН в света, разбрахме ли какво представлява всъщност и почувствахме ли се готови да оказваме подкрепа на хората, засегнати от това заболяване, вместо да се плашим и бягаме от тях? Имаме ли достатъчна култура да бъдем спокойни в обкръжението на носители на ХИВ, да осъзнаваме изпитанията, през които преминават те, да уважаваме пътя и борбата им? Искаме ли да имат шанс за достоен живот, или искаме да провокираме още по-голям страх у тях, който да ги кара да крият диагнозата си?
А ако болестта така ни плаши, имаме ли съзнанието да правим безопасен секс, във времена, в които често това е всичко, което търсим в едни отношения?
Споменахме култура – в тази връзка започна ли да ни пука за домашното насилие и успяхме ли да си отворим очите, че то наистина съществува? Да отпушим ушите си за кавгата у съседа, която може да доведе до нечия смърт? Разбрахме ли, че годишно десетки жени губят живота си по такъв начин, макар че тази информация така и не намери място в новините? Имахме ли време да прочетем Истанбулската конвенция и да разберем наистина какво пише там, или бяхме твърде заети да протестираме срещу нея?
Филмът „Жените наистина плачат” ни задава всички тези въпроси през призмата на пет героини, които се борят за развитието, любовта, щастието и живота си. И това се случва на фона на неподправената българска действителност, раздирана от хомофобия и предразсъдъци.
Питате ли се – в тази така объркана днес България, нужно ли е да се отстояваме и по признак „пол”? Трябва ли да се провокира допълнително разделение? Но в общество, в което думата „феминизъм” предизвиква смях, това разделение отдавна съществува. И лентата е поглед към този голям проблем, който често у нас продължава да се неглижира като ненужен каприз.
„Жените наистина плачат” ще ви разплаче наистина – със своята искреност, реалистичност, тъга и безмерна болка. Филмът е вик за промяна. Разказва ни история за обреченото търсене на обич и приемане. И за огромната нужда, която имаме от тях днес.
Подкрепете ни в Patreon!