В поредица от интервюта в Truestory.bg ни гостуват преводачи на художествени текстове. Вече ви представихме Росица Цветанова, Алеко Дянков, Невена Дишлиева-Кръстева, Христо Димитров, Жанина Драгостинова, Стефан Паунов и Людмила Миндова.
Днес ви представяме Мартин Христов. Той е преводач и издател. Превежда художествена литература от унгарски език. През октомври 2015 г. получава унгарската държавна награда „Златен кръст“ в знак на признание за преводите му на унгарска литература на български език и приноса му към популяризиране на унгарската култура в България. Собственик е на основаното през 2002 г. изд. „Ерго“, специализирано в издаването на произведения на европейски автори, които не са толкова популярни у нас, както и на съвременна българска проза и поезия.
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Мартин Христов: Решението ми беше спонтанно: от една страна, за да припечелвам допълнително, от друга, подтикван от благородните насърчения на приятели и колеги да допринеса за делото на унгарската литература у нас. После приоритетите май размениха местата си, приносът измести припечелването, но в гладните напоследък години ситуацията може пак да се обърне. Всъщност е мит, че днес човек е в състояние да се изхранва от преводаческо изкуство, ако само се труди съвестно и превежда цвета на една национална литература. Особено в Източна и Централна Европа.
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате? Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Мартин Христов: С художествен превод се занимавам от близо двадесет години. Първата ми значителна публикация беше откъс от „Турски дневници“ на Габор Егреши, участник в Кошутовата емиграция в земите на Османската империя през 1848-1849 г. Всъщност именно Кошут и обкръжението му са тези, които внасят в България европейския космополитен дух и полагат началото на ред културни и кулинарни традиции: театър, колбасарство, пивоварство и пр. Превеждам само от унгарски, а и унгарският език, както впрочем всеки език, е цяла вселена. Досега имам самостоятелно преведени 16 книги и една пиеса. В момента работя върху следващи две издания.
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Мартин Христов: Преводачът няма влияние върху написването на една книга освен ако самият той не пише. Той има по-скоро откривателски функции, защото проучва чуждестранната литература и според собствените си критерии изнамира най-доброто от нея, за да го предложи на родния издател/читател. Тук не говоря за ситуацията, при която му възлагат да преведе дадена книга, която изобщо не му импонира, и преводът ѝ може да се превърне в изтезание от най-висш порядък.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Мартин Христов: На първо място безупречна езикова култура, най-вече на езика, на който превежда (обикновено това е майчиният език) и чак после на чуждия език, от който превежда. След това литературен вкус, търпение и методичност, за да проучи и намери най-точния еквивалент на всяка една дума в изходния текст. Интернет културата напоследък сякаш улеснява търсенето и намирането на всякаква информация в нета, включително и от лексикално естество, но често справочните издания, речниците и енциклопедиите се оказват далеч по-полезни и точни.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Мартин Христов: Не мисля, че има готова рецепта. От един човек или става преводач, или не става, и той сам трябва да открие това за себе си. За мен всеки нов превод е и ново предизвикателство, отправено към езиковите и литературните ми познания. Има учебници по теория и практика на превода, но в тях се изследват най-вече дълбочинните мисловни алгоритми, възникващи в мозъчната кора в процеса на превод. А когато седнеш пред белия лист на пишещата машина или пред екрана на компютъра, тогава не мислиш какво се случва в мозъка ти, а как да предадеш най-адекватно написаното в книгата.
А за некачествен или направо отблъскващ?
Мартин Христов: Лесно е. Първо, не харесваш книгата, която превеждаш. Второ, работиш за жълти стотинки. Трето, нямаш подръка никакви речници и справочници или просто не посягаш към тях, защото всичко ти е ясно. Четвърто, работиш бързо, на парче, без редакция и самоконтрол и без адекватна езикова култура. Има и пето, и шесто, но така може да се продължи до безкрай.
Кое е основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач?
Мартин Христов: Дали не е надценил преводаческите си умения, когато се е ангажирал с даден превод. Защото на пръв поглед/прочит книгата може да върви леко, да бъде занимателно и изискано четиво, но при пресътворяването ѝ на майчиния език се сблъскваме с редица трудности: реалии, идиоми, различни изразни средства, дори само един фразеологизъм е в състояние да ти причини часове размисъл за най-подходящия му еквивалент.
Какво Ви дава професията преводач?
Мартин Христов: На първо място, свобода, защото разполагам с времето си както намеря за добре. Всяка една злоупотреба обаче сурово се наказва. И също – будно съзнание за литературните процеси в страната, от чийто език превеждам, както и в родината, за да следя всички новости в бранша. И удовлетвореност, когато открия за читателя непознат дотогава чужд автор или заглавие, които да предизвикат възхищението му.
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се поддават на превод?
Мартин Христов: Да, убеден съм, че такива книги има. Например творбите на унгарския писател Лайош Парти Над, написани на специфичен градски жаргон и диалектен език, в които са вплетени наболели теми на унгарското общество, трудно биха могли да бъдат разбрани на друг език. Или да вземем за пример романа „Възвишение“ („Жанет 45“, 2011) на Милен Русков. Сигурен съм, че превод е възможен, но ще се изгуби цялото очарование от старовремския език и изобщо внушението на типажа на обречения, дяволито-духовит възрожденски апостол.
С коя от преведените от Вас книги се гордеете най-много и защо?
Мартин Христов: Трудно ми е да изтъкна някоя, обичам всички книги, които съм превел. Може би „Изповедите на един буржоа“ („Стигмати“, 2002) от Шандор Мараи, значим унгарски писател на ХХ век, напуснал страната по времето на социализма и живял в изгнание в странство. Въпреки че написва своя роман на 34-годишна възраст, той е квинтесенция на една отмираща епоха, на една класа, дребната буржоазия, с нейните положителни страни и негативи, която историческите процеси неумолимо отместват от световната сцена. Удивлявам се от зрялата мъдрост, която струи от страниците на тази книга, затова мисля, че човек се ражда писател, а не става писател по стечение на обстоятелствата.
Тази статия ви хареса? Присъединете се към общността на Truestory.bg във Facebook – там си говорим за литература, музика, кино и вдъхновяващи личности, инициативи и проекти!
