В поредица от интервюта в Truestory.bg ни гостуват преводачи на художествени текстове. Вече ви представихме Росица Цветанова, Алеко Дянков, Невена Дишлиева-Кръстева, Христо Димитров и Жанина Драгостинова и Стефан Паунов. Ред е на Людмила Миндова.
Людмила Миндова е родена през 1974 г. в Русе. Завършва Математическата гимназия в родния си град и Славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, където през 2005 г. защитава дисертация върху хърватската барокова литература. В неин превод на български език са публикувани книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Симо Мраович, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун и други автори от бивша Югославия. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма” („Алтера“, 2011), и на стихосбирките „Блус по никое време” (Сиела, 2010), „Тамбос“ („Жанет 45“, 2014) и „Животът без музика“, която предстои да бъде публикувана от издателство „Жанет 45“.
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Людмила Миндова: Възприемам превеждането като четене на глас, като инстинкт, на който не можеш да устоиш, когато някоя книга ти влезе под кожата. Затова и не се представям като преводач – хубавата литература не се пише по поръчка и абсолютно същото важи и за четенето, за превода. В крайна сметка така и започнах да превеждам – защото не можех да не го направя, когато през 90-те се срещнах с прозата на Данило Киш. И защото не можех да не споделя радостта си от тази среща.
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате? Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Людмила Миндова: Първият ми превод се появи през 1999 г. в списание „Факел“ – разказът „Червени марки с образа на Ленин“ от книгата „Енциклопедия на мъртвите“ на Киш. Превеждам от езиците на бивша Югославия, но за появата на превода е определящ не езикът на общността, а езикът на автора. И истината е, че започвам да се чувствам като в свои води в някой език, едва след като съм попаднала на книга, която дълбоко ме е разтърсила.
Иска ми се за превода, за литературата изобщо, да се говори не в количествени измерения, а със съзнанието, че в тази необятна материя нещата се мерят с по-друг аршин. С други думи – не превеждам заради количеството, не чета заради количеството, не пиша заради количеството. Ако сега посоча някаква приблизителна цифра, ще влезем заедно в капана на изброяването. А той е страшен. Защото нали знаете – по един начин четем новините, които ни съобщават броя на жертвите по пътищата, по съвсем различен, когато сред тези жертви имаме свой близък. И книгите, както и хората, имат нужда от истинско внимание. Това ми се иска да се почувства във всеки ред, който съм превела или написала.
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Людмила Миндова: Понякога този процес не е чак толкова дълъг. Знаете колко светкавично се появяват преводите на книги, които са получили награди или зад които стои голямо име. Но този процес може да бъде и много бавен, например когато в началото на ХХІ век превеждаш произведението на някой автор от ХVІ или ХVІІ век – вече напълно забравен или все още изобщо непознат на читателя. Това вече е предизвикателство, защото в този процес на превод се извършва невероятен обмен. Както например е в гениалните преводи на Валери Петров на Шекспир. Вие можете ли да си представите на български Шекспир без Валери Петров? Аз не мога. Както не мога да си представя „Едип цар“ без Гео Милев, Константинос Кавафис без Атанас Далчев и Стефан Гечев, Емили Дикинсън без великолепните преводи на Цветан Стоянов. Та каква е ролята на преводача ли – да бъде истински.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Людмила Миндова: Да е грамотен и да се срамува от неграмотността си.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Людмила Миндова: Струва ми се, че всяко произведение съдържа в себе си и своите рецепти. И най-херметичната книга в крайна сметка „оголва похвата“, показва интонациите си, мимиките, мълчанията си. И в писането, и в превода, езикът е този, който те води, и той намира начините да се изрази и да го направи всеки път по изумителен начин.
Снимка: Людмила Миндова – личен архив
С коя от преведените от Вас книги се гордеете най-много и защо?
Людмила Миндова: Не се гордея с преводите си (гордостта поначало ми се струва нещо глупаво), но се радвам на всяка хубава книга, когато се появява. Радвам се, когато това е мой превод, но се радвам и когато не е. Защото едва наскоро си дадох сметка например колко е хубаво да оставяш след себе си свободно пространство, незаето от думи. Защото именно тишината – това свободно пространство – осмисля думите ни и ги прави още по-живи. Ще спомена тук само някои от книгите и ще го направя не за друго, а заради тях самите. Това са книги, които във всекидевната забързаност на рекламата остават някак встрани. Това са книги-самотници, също като авторите си.
Тук са книгите с есета на Дубравка Угрешич и Данило Киш. „Четенето забранено“ („Факел Експрес“) на Угрешич се появи на български през 2002 г., съвсем скоро след появата на книгата в Сараево, Загреб и Белград. В България тя допълни и обогати представата за нея като за блестящ есеист след появилите се в предишните две години в превод на Жела Георгиева „Култура на лъжата“ („Стигмати“) и „Американски речник“ („Стигмати“). Това са книги, които е хубаво да се четат заедно, защото взаимно се допълват и изясняват. Разбира се, всяка от тях говори достатъчно красноречиво и сама за себе си, но препратките и автоцитатите в поетиката на Угрешич са нещо наистина забележително.
Есеистичната книга на Данило Киш се появи през 2014 г. със заглавието „Homo poeticus“ („Факел Експрес“) и в нея включих есета от три негови книги, така че се получи, струва ми се, доста пълен избор на есеистиката му. „Homo poeticus“ е една от най-ярките метафори на Киш, която може да се каже, че го описва и най-точно като автор. Автор, от когото самата аз не спирам да се уча на етика и естетика. Автор, на когото дължа изключително много, заради онзи невероятен негов начин да говори едновременно страстно и от дистанция, метафорично и недвусмислено, иронично и с дълбока тъга. Автор, от когото се уча как и кога да мълча.
Тук са и поетичните книги на Симо Мраович, Иван Херцег, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун. Поетичната книга „Гмюнд“ на Мраович включих в изданието с романа му „Константин Богобоязливи“ („Факел Експрес“, 2007), както впрочем е направил и украинският му преводач. Идеята не е случайна, тъй като главният герой на романа е поет и паралелите точно с „Гмюнд“ бяха като че ли най-силни. И романът, и стихосбирката разказват с иронична дистанция спрямо състоянието на изгнание, което ги е породило, и тази иронична усмивка е една от най-симпатичните и запомнящи се черти в стила на Симо Мраович.
Книга на Йосип Ости се появява на български най-напред в превод на Ганчо Савов. Това е „Сараевска книга на мъртвите“ („Балкани“, 2003) – една от най-покъртителните книги за лирическия опит от войната в Босна и Херцеговина. С „Къща от език“ („Алтера“) и „Ябълката на Сезан“ („Панорама“, 2012), следващите книги на Ости, които съставих и преведох, леко изместих перспективата и представих този чудесен поет едновременно като поет и на смъртта, и на живота, и на войната, но на първо място на любовта. Това обаче без „Сараевска книга на мъртвите“ нямаше как да го видя.
Книгата на Алеш Дебеляк излезе в края на 2013 г. със заглавието „Край на носталгията“ (Издателство за поезия „ДА“) и отново е избор от няколко негови книги. Само седмица ни дели от вестта за смъртта на този гениален поет и всеотдаен приятел, който загина в катастрофа, едва навършил петдесет и четири години. И е наистина страшно как смъртта му оголи трагично някои от неговите най-силни метафори. За балканския мост например (точно такова е заглавието на една от есеистичните му книги), който с всяка своя дума издигаше отново над пропастта на войната. Балканският мост, на който Алеш Дебеляк ще остане жив завинаги.
Книгите и на Томаж Шаламун, и на Иван Херцег се появиха заедно с „Край на носталгията“ в Издателство за поезия „ДА“, което поетесата Силвия Чолева, поетът и преводач Калоян Игнатовски и изключителната преводачка на Джеймс Джойс (и не само) Иглика Василева създадоха преди няколко години. За мен е голяма радост, че тези книги излязоха тъкмо там, защото „ДА“ е издателство, за което книгата е не стока, а празник на духа. И защото за „ДА“ срещата с добрата литература е дълбоко лично преживяване. Каквото, да го кажа пак, е и всяко четене, всеки превод – среща в сърцевината на смисъла.
