В поредица от интервюта в Truestory.bg ни гостуват преводачи на художествени текстове. Вече ви запознахме с Росица Цветанова, Алеко Дянков, Невена Дишлиева-Кръстева, Христо Димитров, Жанина Драгостинова, Стефан Паунов, Людмила Миндова, Мартин Христов, Анелия Петрунова, Борислав Стефанов, Здравка Петрова и Дарин Тенев.
Днес ви представяме Русанка Ляпова. Тя е родена в Бургас. Казва, че този град, заедно с морето, ще остане завинаги в сърцето ѝ. Там завършва Английска езикова гимназия, а след това сърбохърватска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Известно време работи като преподавател в Национален военен университет „Васил Левски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, СУ „Св. Климент Охридски“ и Военна академия „Г. С. Раковски“ в София. От 2009 г. работи като преводач на свободна практика. Зад гърба си има над 30 книги от южнославянски автори (сръбски, хърватски, босненски и македонски). Превежда предимно проза и по-рядко поезия и драми. За превода си на романа „Пейзаж, рисуван с чай“ („Алтера“, 2009) от Милорад Павич е удостоена с наградата на Съюза на преводачите в България, а за превода си на „Мама Леоне“ („Жанет 45“, 2014) от Миленко Йергович е наградена за ярки постижения в областта на превода. Член е на Съюза на преводачите в България и на Клуба на театралните преводачи.
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Русанка Ляпова: За мен преводът открай време е бил притегателен като занимание, а първите ми по-истински опити са свързани с университета и поезията на Васко Попа. Постепенно превеждането ставаше все по-желан и обикнат начин за осмисляне на времето, по-късно алтернативна работа, докато накрая по стечение на обстоятелствата, след като съкратиха катедрата по балкански езици във Военна академия, където преподавах, се превърна в единствен възможен избор. Дори и тогава имаше един доста дълъг период, в който продължавах да си мисля, че го правя, докато си намеря друга „постоянна“ работа, обяснявах с почти извинителен тон, че за момента се занимавам с преводи, но накрая приех, че това е моята „професия“. Така че „навлизането ми в дебрите на преводачеството“ беше доста нерешително и с хиляди уговорки! 🙂
А го реших, когато повярвах, че наистина мога да го правя. За мен преводът е най-авторският тип писане, на който съм способна. Писане, държано в твърдата рамка на чуждия текст, който от една страна те ограничава, но много повече те освобождава от бремето на авторството. Всъщност дисциплинираното влизане в нечий текст ми задава друг хоризонт, богатство на идеи, мисли и изказ, които се различават от моите, дава ми шанса да бъда различна от себе си, понякога дори да преодолявам вътрешната си съпротива към някои неща и в този смисъл да се променям и развивам. Така че превеждането е благодатта на внимателното и отстранено четене, наказúя, но и убежище в чужда самоличност, занимание прилепчиво, към което те тегли неудържимо, след като си вкусил веднъж от него! 🙂
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате?
Русанка Ляпова: Активно се занимавам с преводи от около десет години. Превеждам от езиците на бивша Югославия – сръбски, хърватски, босненски и много рядко македонски.
Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Русанка Ляпова: Превела съм над 30 заглавия и няколко пиеси.
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Русанка Ляпова: Преводачът се включва, след като романът вече се е появил на книжния пазар. Имам предвид оригинала, а оттам нататък започва неговото участие по избора на тази книга за превод, после контактите с автора и издателството и другата работа, свързана с решението да бъде издадена дадена творба (като кандидатстването с нея по програми за спонсориране, тъй като повечето от книгите, които превеждам, не са касови заглавия и затова се търсят начини за подпомагане на тяхното издаване), следва работата по превода, редактиране и коригиране на текста, изготвяне на анотация за книгата и автора върху корицата. Много често интервюта с автора, публикуване на откъси от книгата, за да се предизвика читателски интерес към новопоявилото се заглавие, при гостуване на автора – превеждане на интервютата, давани от него в медиите, придружаване, изобщо „обгрижване“, както имам навика да му казвам. Всичко това се прави, защото не е достатъчно просто да се преведе една книга, за нея трябва да се чуе, тя трябва да достигне до своите читатели, едва тогава според мен работата на преводача е свършена докрай.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Русанка Ляпова: Мисля, че трябва да е преди всичко любознателен, усърден и търпелив, да изпитва пиетет към литературата и да е готов да ѝ служи, да е самокритичен, да обича да се учи и да открива нови неща, да не е меркантилен, защото от преводи не се забогатява, да зачита и уважава труда на писателите и своите колеги, да е щедър и безкористен, но едновременно с това да е настойчив и дори комбинативен в търсенето на автори, издатели, контакти… А може би печелившата комбинация от качества е съвсем различна! Най-важното е да е готов да работи за това непрекъснато, тогава задължително ще успее.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Русанка Ляпова: Като за всяко нещо, за качествен превод рецепти се дават трудно. Може би от решаващо значение е много доброто познаване и владеене на собствения език, след това на езика на оригинала. Също така внимателното вглеждане в текста, което често е съпътствано от допълнително четене за автора, епохата, темата на самата книга. Продължително ровене в различни източници, търсене на най-подходящата дума, прецизно и упорито саморедактиране, вслушване в звученето на българския превод. Със сигурност пропускам много други неща, но държа да кажа, че всяка книга има своите изисквания и трябва да си готов да изпълниш това, което ти налага тя, без да жалиш усилия и време.
А за некачествен или направо отблъскващ?
Русанка Ляпова: Повърхностно и неграмотно четене на текста, невладеене на собствения език – стилово, пунктуационно, както и непознаване на езика на оригинала, водещо до недоразбиране на отделни думи и изрази, замазване на стилистичните особености на автора, немарливост към реалиите, небрежност и безхаберие по отношение на читателя, прекомерно самочувствие на преводача, поставящ себе си над автора и неговата творба.
Кое е основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач?
Русанка Ляпова: Основното предизвикателство за мен е да подхождаш към всяка поредна книга без отработени преводачески трикове и нагласи. Разбира се, човек трупа опит с превеждането, думи, знания, но не бива да повтаря все едни и същи решения, мисля, че трябва да се старае да избягва от рутината, защото рискува да възпроизвежда в един момент своя личен маниер на писане, а това е пагубно за преводача. Ужасно е всичките му книги да звучат по един и същ начин, сякаш ги е писал той, а не различни писатели.
Какво Ви дава професията преводач?
Русанка Ляпова: Дава ми свободата да работя това, което обичам, да го правя където поискам, да контактувам с хора, които имат сходна нагласа като моята – писатели и колеги, да чета и научавам много интересни неща, да организирам сама времето си (кога точно ще работя и кога ще почивам), да бъда независима.
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се поддават на превод?
Русанка Ляпова: Обикновено се казва, че няма непреводими книги, тъй като един похват може да се компенсира с друг и да се постигне същият ефект (което всъщност е най-важното), но все пак понеже става дума за езика като основно средство, ако този език е твърде, твърде специфичен, едва ли не неподражаем по една или друга причина, работата на преводача много се усложнява. Да речем книги като „Възвишение“ („Жанет 45“, 2011) на Милен Русков са много трудни за превод, лично за мен това граничи с невъзможното, защото освен езика, който е „възстановка“ на точно определен език от определен период, той е маркиран и с различни реалии и понятия, част от които трудно могат да се пренесат в друга култура.
Разбира се, някаква част от смисъла ще бъде предадена, но тук говорим за еквивалентност при превода, за съотнасяне, което изисква огромно майсторство, колосален труд и време, и пак не е ясно какъв точно ще е резултатът. Впрочем преводачите трябва да са и смели хора, готови да се срещнат с подобен тип предизвикателства и може би когато се работи с талант и сърце, дори такива „непреводими“ преводи биват успешни.
С коя от преведените от Вас книги се гордеете най-много и защо?
Русанка Ляпова: Сред преводите си нямам знакови и „епохални“ заглавия, с които бих могла да се хваля. Имам, разбира се, книги, които са ми донесли много радост, признание на издатели и читатели. Обикновено те са на някои по-известни автори, като да речем Милорад Павич, за чийто превод на „Пейзаж, рисуван с чай“ („Алтера“, 2009) получих и награда от Съюза на преводачите. Други по-широко коментирани са преводите ми на Давид Албахари, Миленко Йергович, Анте Томич. Най-често читателският интерес е провокиран и от гостуването на самите автори, което носи допълнителна радост и вълнение. Гордея се и с автори, които сама съм „открила“ и наложила като Татяна Громача, Йовица Ачин, Фарук Шехич. Почти нямам книга, която по един или друг начин да не е била за мен някакъв вид предизвикателство, така че успешно завършеният превод на всяка ми е своеобразна награда и повод за мъничко вътрешна гордост! 🙂
Тази статия ви хареса? Присъединете се към общността на Truestory.bg във Facebook – там си говорим за литература, музика, кино и вдъхновяващи личности, инициативи и проекти!
