В поредица от интервюта в Truestory.bg ни гостуват преводачи на художествени текстове.
Вече ви запознахме с Росица Цветанова, Алеко Дянков, Невена Дишлиева-Кръстева, Христо Димитров, Жанина Драгостинова, Стефан Паунов, Людмила Миндова, Мартин Христов, Анелия Петрунова, Борислав Стефанов, Здравка Петрова, Дарин Тенев и Русанка Ляпова.
Днес с удоволствие ви представяме Кристин Димитрова. Тя е родена през 1963 г. в София. Завършила е английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където днес работи. Доктор е по обществени комуникации и информационни науки. Тя е писател и преводач от английски език, предимно на поезия. Носител е на пет награди за поезия, три за проза и една за журналистическо представяне на издадените в България книги. Нейни стихове, разкази и есета са публикувани в антологии и литературни издания на 27 езика в 32 държави.
Автор е на единадесет стихосбирки, сред които “На гости у часовникаря” (“A Visit to the Clockmaker”, 2005, Southword Еditions, Ireland), “Моят живот на квадрати” (“My Life in Squares”, 2010, Smokestack Books, UK), „Сутринта на картоиграча” (2008, преведена на чешки) и „Градината на очакванията и отсрещната врата” (2012). Белетристичните ѝ книги включват романа “Сабазий” (2007, преведен на руски, румънски и немски) и два сборника с разкази: “Любов и смърт под кривите круши” (2004) и “Тайният път на мастилото” (2010). „Ефирни песни и тайни служби” (2015) е изследване на образа на България в британската, американската и англоканадската преса през периода 1980-2000 г.
Преводач е на “Анаграмата” („Обсидиан“, 1999) от Джон Дън и на „На лов за Снарк” („Colibri“, 2013) от Луис Карол. Двете книги са отличени с награда на Съюза на българските преводачи за „специално постижение” в областта на превода.
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Кристин Димитрова: Всъщност исках да стана преводач още преди да стана писател. Завърших английска филология през социализма и – меко казано – не бях фен нито на тогавашната съвременна българска литература, нито на идеята за писателски съюзи, почивни станции и т.н. синдикални предимства на словото.
И исках да стана преводач. Но пък по онова време преводач се ставаше много трудно. Трябваше някак си да те одобрят, да те допуснат сред тези, на които може да се разчита за превод. Кръговете бяха затворени и до известна степен отбранителни, а аз съм доста стеснителен човек. Книгите, които се превеждаха от английски тогава, бяха несравнимо по-малко в сравнение със сега. Става дума за трите години между дипломата ми по английска филология в СУ и края на социализма. Тук не искам да се изкарвам репресирана или нещо такова. Просто по онова време имаше топ преводачи, но аз не знаех как да ги убедя в способностите си, да ме приемат сред тях. Накрая, благодарение на гаранциите, дадени от мъжа ми – Владимир Трендафилов, който по това време вече беше превел „непреводимия” Йейтс, имаше име, от „Съвременник” ми повериха превода на един роман, който сама предложих – „Британският музей се сгромолясва” от Дейвид Лодж. Романът беше фантастичен – свеж, с много игри на думи, с чудесна комична енергия. Цяло лято превеждах – можех да работя единствено докато дъщеря ни спеше. Доизпипах всички игри на думи и накрая го предадох.
Очакваше ме изненада. От редакцията ми казаха, че са сменили плановете си и занапред щели да публикуват спомени на репресирани от социализма. Беше дошъл 10 ноември, а аз и от тази страна на датата успях да падна зад борда. Интересното беше, че ми платиха превода, без да го публикуват. Или погледнат. Това беше някаква компенсация, но аз исках място под слънцето, а не да ми плащат, за да си сменят на спокойствие издателската политика. Така се отчаях, че през ум не ми мина да попитам дали някой друг не би искал да издаде книгата. А после загубих някъде и копието, което бях запазила за себе си. То беше копие под индиго, така че в рамките на днешните критерии си беше жив уникат.
След година преведох нова книга – за едно друго издателство, което по време на превода ми фалира. Дори не му помня името.
И тук идва първият ми публикуван превод, който е половин превод. Един диаболичен трилър от Питър Джеймс. Направихме го заедно с мъжа ми, Владо, за да си купим общ компютър – с чернобял екран и цели 40 мегабайта памет. И понеже имахме само едно копие на книгата, защипвахме по пет листа с кламер и двамата се движехме напред от двете страни на защипаното, като прелиствахме докато наберем изцяло нови пет страници под кламера. Владо ми беше разредил лошия късмет и книгата успешно излезе. Платиха ни и хонорара. Издателството фалира чак след това.
Тогава реших, че съдбата явно иска да ми каже нещо и се отказах да тропам на тази врата. Всъщност аз и до ден-днешен не превеждам проза.
Върнах се в превода доста по-късно, в края на 90-те. От любов към поезията. И от любов към непреводимото. Когато видя нещо непреводимо, оплело в общо кълбо възможностите на езика и остроумието на автора, винаги си казвам „все трябва да има някакъв начин”. И общо взето той се намира.
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате? Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Кристин Димитрова: Превеждам само от английски, поезия, предимно класически стих. Ако се хвана с нещо друго, то е по изключение. В този разреден въздух сме съвсем малко хората, които правим това. Не съм търсила превода на поезия – той ме намери.
И така, първият ми превод излезе през 1999 г. – „Анаграмата”, избрани стихове от британския поет-метафизик Джон Дън. Издателство „Обсидиан” направиха фантастично издание. За него получих голямата награда на Съюза на българските преводачи за превод на поезия. „На лов за Снарк” („Colibri”, 2013) от Луис Карол пък взе наградата за „специални постижения” на Съюза на българските преводачи. Междувременно съм превела стиховете от „Бялата богиня” („Изток-Запад“, 2011) от Робърт Грейвс. Те са от много поети – от времето на келтите до наши дни. Превеждала съм есета на Бродски заради стиховете на Томас Харди вътре. При мен често се стичат неща, които другите не се хващат да правят.
Последният ми превод е едно масивно томче избрани стихове – и стихосбирки – от съвременния американски класик Марк Странд. Направихме го заедно с Катя Митова, преподавател в Чикагския университет и негова лична приятелка. Очакваме да излезе в издателство „Факел Експрес”.
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Кристин Димитрова: Изключително важна. За съжаление, когато всичко е наред, хората почти не го забелязват. Колко пъти сте погледнали кой е превел книгата? А от това зависи цялото удоволствие от четенето, цялата информация, която очакваме текстът да ни достави. Всичко. Преводът може да превърне трагичен автор в комик. Това малка заплаха ли е? Случвало ми е да си купувам книги, преведени от английски, и вътре, без да искам, да гадая фразеологичните конструкции, които са препънали преводача. Нивото на издателствата се измерва от нивото на преводите.
Поначало ако книгата е написана на английски, гледам да я прочета в оригинал. Но ако преводът е на Иглика Василева, Богдан Русев, Зорница Христова, Юлиян Антонов, Калоян Игнатовски, Надежда Радулова – със сигурност ще пропусна някого, пък и говоря само за съвременници – книгата се превръща в литературно произведение на български език.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Кристин Димитрова: Да владее и двата езика отлично, да има солидна култура, за да тълкува текста правилно, да не настоява на собствените си маниеризми, да не го мързи да прави справки, да обича литературата, да е недоволен от себе си, за да постигне максимума, а не със самодоволство да пренаписва изходния текст.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Кристин Димитрова: Да влезеш в текста и да го обърнеш на другия език, без да промениш изначалната му форма. Това означава стилът, интонацията, смисловите акценти, словесният регистър и дори мръсните думи да бъдат запазени. Осъзнавам, че това не е рецепта, а някакъв платонов идеал, към който предполагам, че всеки преводач се стреми.
А за некачествен или направо отблъскващ?
Кристин Димитрова: Това за мен е превод, който не е преодолял особеностите на изходния език. Например от английски това са преводите с много деепричастия: „Тя влезе, усмихвайки се, а те я посрещнаха, шушукайки си”. Веднъж започнах да вадя деепричастията от превода на една книга, ей така, от яд. Запълних две страници с примери, а бях едва в началото. Исках да напиша нещо по въпроса. После ми дожаля. Казах си, хората си вадят хляба, а аз им броя деепричастията. И не писах нищо. Но българският език тепърва ще бъде огъван в тази посока, както се вижда.
Мой приятел пък ми каза, че испанският получавал от английския пренаплив на страдателни залози – нещо, което там било рядкост. Явно има някакъв момент, в който умореният преводач се отпуска по завоите на чуждия синтаксис и качеството тръгва надолу. Но това са културни недостатъци.
Най-неприятното е книга, превеждана от няколко преводача, която не е минала през редактор. И героинята ту е „Реджина”, ту е „Реджайна”, портиерът ту е мъж, ту е жена. И накрая героят си „тръгва за добро” („завинаги”).
Кое е основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач?
Кристин Димитрова: За много предизвикателства говорихме по-горе. Не сме споменали обаче за устойчивостта. Работоспособността. Концентрацията да стоиш в един и същи мисловен свят месеци наред. Книгите често пъти са над 500 страници, а някои от тях съвсем не са лесни. На много хора не им достига търпение да ги прочетат. А преводачът ги е превел. Минал е през всяко едно изречение поотделно.
Какво Ви дава професията преводач?
Кристин Димитрова: Трудно ми е да го определя. Все пак трябва да се има предвид, че аз съм в поезията. Огромното удовлетворение, че съм пренесла „жив и здрав” в нашия език автор, за когото се е смятало, че няма да може да оцелее при пътуването.
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се поддават на превод?
Кристин Димитрова: Че какво толкова ще е казано в тези книги, та да не може да се преведе? Добрият превод не е ултимативна величина. Той винаги е някаква степен на приближаване. Винаги носи интерпретацията на преводача, който дава собствения си език, собственото си духовно тяло за текста. Преди няколко години Александър Шурбанов преведе наново „Хамлет”. Предишният превод на същата пиеса е на Валери Петров, а по-предишният – на Гео Милев. Е, кой от тях е верният? Сонетите на Шекспир са били превеждани от Владимир Свинтила, Валери Петров, Борис Мархолев, Евгения Панчева, че напоследък и от неанглициста Кирил Кадийски. Големите и трудни произведения понякога си стоят непреведени, но често пъти получават повече преводи от обикновените.
С коя от преведените от Вас книги се гордеете най-много и защо?
Кристин Димитрова: С Джон Дън и Луис Карол. Преведете ги, ако можете.
На водещата снимка: Кристин Димитрова. Източник: Sofialive.bg
Тази статия ви хареса? Присъединете се към общността на Truestory.bg във Facebook – там си говорим за литература, музика, кино и вдъхновяващи личности, инициативи и проекти!