В поредица от интервюта в Truestory.bg ни гостуват преводачи на художествени текстове.
Вече ви запознахме с Росица Цветанова, Алеко Дянков, Невена Дишлиева-Кръстева, Христо Димитров, Жанина Драгостинова, Стефан Паунов, Людмила Миндова, Мартин Христов, Анелия Петрунова, Борислав Стефанов, Здравка Петрова, Дарин Тенев, Русанка Ляпова и Кристин Димитрова.
Днес с удоволствие ви срещаме с Мая Ценова. Тя е арабист, преводач от арабски и преподавател в Катедра „Арабистика и семитология“ на ЦИЕК – СУ „Св. Климент Охридски“. Благодарение на нея на българския пазар се появяват „Лудият от площад Свобода” („Жанет 45”, 2015) на Хасан Бласим, „След тебе няма „след“ („Мултипринт“, антология, допълнено издание, 2015), „В присъствие на отсъствието“ („Български писател“, 2012) и „Памет за забравата“ („Университетско издателство, 2000) на Махмуд Дариуш, „Монолозите на Газа“ (документална проза, 2011), „Завръщането на пророка“ („ЛаковПрес“, 1995) на Джубран Халил Джубран и други.
Как и защо решихте да навлезете в дебрите на преводачеството?
Мая Ценова: Не можах да понеса сама красотата на един текст. Трябваше да го споделя с някого – та да поеме част от товара. (Несподелената красота е много тежко бреме.) Беше в края на последната ми студентска година – 1980. Приятели ливанци се опитаха да ми преведат текста на една песен на ливанския певец Марсел Халифа – а той беше стихотворение на палестинския поет Махмуд Даруиш – „На майка ми“. Много исках то да стигне до мама и единственият начин беше да ѝ го преведа. Оттогава преводът на това стихотворение има десетки варианти. А при всяко ново прочитане на глас продължавам да променям по нещо в момента. Текстът е живо същество – всеки текст. Той се случва в момента на всяко негово прочитане. А когато четецът е преводачът, тук влиза в сила поговорката, която зная от моята преподавателка по арабски език проф. Пенка Самсарева: „Преводът е като брашнян чувал – колкото и да го изтупваш, все пуска по нещо.“ Тоест няма пределно добър превод. Винаги има и по-добро.
Работата е там, че точно по същото време започнах да се занимавам и с другия вид професионален превод – устния. И трябва да кажа, че ако голямата ми тръпка в художествения превод е преводът на поезия, в устния тя е синхронният превод. Не съм се замисляла досега защо е точно така или какво би могло да ги обединява… Може би характерната и в двата случая „спонтанност“…, слагам я обаче в кавички, защото и в единия, и в другия случай тя е само видимост – всъщност зад нея се крие много, много „черна“ работа. Преводът е мания, пълно себеотдаване.
От колко време се занимавате с превод? От какъв език/какви езици превеждате? Приблизително колко преведени книги имате зад гърба си?
Мая Ценова: На шега, наистина – вече повече от три десетилетия. Между другото, на един неизменен въпрос на моите студенти „колко време съм учила арабски“, отговорът ми е също неизменен: уча го вече от 40 години – откакто влязох в първи курс та досега. За толкова време публикуваните ми преведени книги изобщо не са толкова неизброимо много – 19. И към това – присъствие в няколкото сборника, издадени досега от колегите преподаватели и студенти в Центъра за източни езици и култури, където е и „Арабистиката“ на СУ, както и в периодични и електронни издания. Преобладават категорично преводите ми от арабски, както и два от английски и един от немски оригинали – както е редно да бъде: преводачът да превежда само на майчиния си език и преводите да се правят само от оригинала. Всеки препревод неминуемо накърнява ненужно оригинала допълнително, което може да бъде избегнато чрез спазване на това просто правило.
Каква е ролята на преводача в дългия процес от написването на един роман до появата му на книжния пазар в различни точки на света?
Мая Ценова: Ролята на преводача започва от това, да има нагласата да търси „среща“ с текстове за превод, създадени на съответния текст. В това да срещнеш подходящ текст за превод има определена доза „случайност“, особено при преводи от „мегаезици“, както полу-шеговито наричат арабския. При цялата съвременна технология на общуването доста трудно е да се следи литературният процес в 22-те арабски държави и да се претендира за добро познаване. Лично аз предпочитам да разчитам на приятели, на чийто литературен вкус се доверявам – което предполага най-напред да бъдат създадени такива приятелства. Но и след това остава задачата за подбор и преценка.
Не спадам към преводачите, които се стараят да са „на гребена на модната вълна“ по отношение на нашумели автори и произведения. На два пъти съм попадала в клишето „преводачката на…“ и двата пъти името ми беше свързано с имена на литературни върхове – ливанеца Джубран Халил Джубран и палестинеца Махмуд Даруиш. И в двата случая се постарах да разчупя клишето. И в двата случая специалната ми грижа беше да постигна това разчупване по начин, който да покаже, че национални литератури, родили такива гиганти, не бива да се свеждат само до тези свои върхове. Определено в кръга от задачи на преводача, предшестващи превода, влиза някаква особена пионерска, търсаческа работа. Преводачът носи отговорност за това дали и доколко неговите читатели са запознати с литературата на езика, от който превежда. Към това преводачът създава и възпитава потребности и вкус у читателите на своите преводи. И с това, което им предлага, диктува донякъде степента, в която ще се разбират и приемат взаимно два народа.
Какви качества и умения трябва да притежава човек, за да бъде успешен преводач?
Мая Ценова: Оставям настрана познанията по и за езика, от който превеждаме – това се разбира от само себе си. (Лично за мен това автоматически означава и любов към хората, които говорят този език. Вярно, че в работата си като устен преводач съм длъжна да бъда във висша степен безпристрастна. Но това в никакъв случай не може да означава безстрастна. Преводът е страст, особено преводът на литература.) Но освен това ние имаме нужда от огромен набор фактологически познания за историята, географията, народопсихологията на народа, чиято литература превеждаме. Вярно, че в днешно време светът е във висша степен сведен до понятието „голямо село“, в което всички се познават или поне лесно могат да „бръкнат в интернет“ и да извадят всевъзможна фактология. Има обаче един минимум, който трябва да имаме акумулиран в съзнанието си – той ни подсказва какво ни е нужно да търсим! И съветът, който постоянно отправям към сегашните си студенти, моите утрешни колеги: преводачът не може да знае всичко, но онова, което го спасява, е здравата логика; задължително е да си изработи здрав логически усет и във всеки момент, когато му се стори, че нещо в логиката „куца“, да не пести усилия да провери навсякъде, където може да бъде проверено, докато не постигне логическо равновесие в своя текст.
И да не забравя да добавя: задължително е също нашето не просто добро, а дълбоко познаване на родния ни език, езика, от който трябва да създадем ново битие за текста на оригинала.
Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?
Мая Ценова: Рецепта – не. Има работа. Усилие. Взискателност. И още нещо. Текстът на оригинала изисква от мен. Аз изисквам от своя текст. В някой момент обаче се оказвам готова да отстъпя, да направя компромис. И тогава идва специалната роля на второто око – не бих използвала традиционната дума „редактор“, защото неговата „длъжностна характеристика“ не изчерпва онова, което ми е нужно. Нужно ми е той да усеща текста като мен. И просто да ми каже: „Тук не е достатъчно добре. Пипни го.“ И обикновено се оказва, че е доловил точно момента, в който аз съм се поколебала и съм отстъпила. И в същото време точно той – точно този поглед и присъствие до мен – единствен може да ме избави от постоянната неувереност дали се справям.
А за некачествен или направо отблъскващ?
Мая Ценова: А, това е лесно: неспазването на всичко изброено дотук. Мен лично ме отблъсква най-често, когато ми предлагат текст с неизчистени печатни, правописни и пунктуационни грешки. Само по себе си това вече е сигнал за немарливо, нечестно отношение към превода, а то значи и към оригинала. Ако уважаваме в достатъчна степен нашите автори и наравно с това нашите читатели, не бихме си позволили да пуснем такъв текст.
Кое е основното предизвикателство, пред което се изправя един преводач?
Мая Ценова: Да се опита да предизвика у читателя пристрастността, която самият той, преводачът, изпитва към текстовете, които превежда.
Какво Ви дава професията преводач?
Мая Ценова: Усещането, че съм си намерила мястото в тоя живот.
Има ли книги, които поради една или друга причина (специфичен диалект/хумор) не се поддават на превод?
Мая Ценова: По принцип всичко може да бъде преведено – доколкото всички ние живеем на тези земя, т.е. имаме едно битие, което отразяваме с едни и същи в основата си понятия. Само че художествената литература поставя по-високи изисквания по отношение на обяснителността на преводния текст. Както описателният превод на някои реалии, така и изобилието от бележки под линия биха могли да унищожат естетическата наслада, която пък е от условията, които стоят пред текста, за да има той истинска художествена стойност.
Въпросът обаче има и друга страна – не всеки текст е „ядивен“ на езика на превода и причините за това биха могли да опират например до „несходства“ в „националните характери“ на двата народа, които се „срещат“ чрез превода. В такива случаи преводачът не бива да настоява, колкото и да му харесва оригиналният текст, преводачът е този, който би следвало да прецени дали преведен, един текст ще се впише в мисията да сближи два народа, дали „ще изпише вежди“, или ще избоде очи.
С коя от преведените от Вас книги се гордеете най-много и защо?
Мая Ценова: Гордост не е точната дума. „Твоята роза ти е толкова ценна, поради времето, което си загубил за нея.“, гласи част от тайната, подарена на Малкия принц от Лисицата. Всъщност тук става дума не за „загубено време“, а за време, в което са положени усилия, за време на себеотдаване. В този смисъл най-скъпа ми е книгата, която правя в момента, защото ми е най-отчетливо усещането за полаганото усилие. Благодарна съм на книгите, които са „минали“ през мен. Вече имах случай да се върна към текстовете на Джубран повторно 14 години след първото им издание, за да подготвя второто. Такъв период е достатъчен, за да ти осигури възможност да „се погледнеш отстрани“. И за мен беше много интересен опит да се саморедактирам от дистанцията на натрупания опит. И имах достатъчно работа!
Тази статия ви хареса? Присъединете се към общността на Truestory.bg във Facebook – там си говорим за литература, музика, кино и вдъхновяващи личности, инициативи и проекти!
